Имало едно време един рибар, който живеел на малък остров. Всеки ден излизал със своята лодка в морето с надежда да улови голямата риба. Мечтаел да я продаде и да спечели достатъчно, за да тръгне по света. Но все се случвало така, че от мрежата си изваждал само толкова, колкото му стигало да се прехранва.

Бил сам самичък на този свят. Много време било изминало, откакто жена му загинала в една ужасна буря. В онази нощ морето ревяло като ранен звяр и блъскало с ярост скалите. Малката им лодка се разбила и въртопът погълнал бедната жена. Рибарят извадил късмет и като по чудо оживял.

Един ден с него се случило нещо необичайно. Уловил обрасла с водорасли бутилка, в която имало пожълтял от времето свитък.Думите едва се четели и само краят бил ясен: „…ще разбереш всичко, когато намериш ухото на Венера!”

Рибарят отпуснал веслата и си помислил:„Търсех любов, а намерих това писмо…”

Махнал с ръка и побързал да се прибере у дома, преди да го застигне нощта.

Минали няколко дни и той забравил за случилото се.

Докато една нощ в съня му, се появила прекрасна жена. Тя стояла изправена в лодка му, която бавно се приближавала към него

-Какво търсиш тук ,принцесо? – промълвил с удивление самотникът.

-Търся парченце от моето сърце. Без него аз никога няма да узная какво е истинската любов.

-Какво мога да направя за теб?

-Моля те, помогни ми да го намеря…

Гласът й се леел като нежна песен, която погалила душата му.

Събудил се и скочил от леглото. Наплискал се със студена вода и вдигнал очи към небето. Оттам го гледала една голяма звезда – Венера, която чакала раждането на новия ден .

 

На сутринта, както правел винаги, рибарят се отправил към селото. Не можел да мисли за нищо друго освен за своя сън. Видял в кафенето стария учител и кротко приседнал до него. Знаели се от години и много се уважавали. Рибарят с треперещ глас разказал всичко, от игла до конец. Учителят се замислил, отпил глътка кафе и промълвил мъдро:

-Приятелю, може би това е била самата Венера? Тя търси твоята помощ…

-Учителю, какво да направя? – продължавал да пита рибарят.

-Точно какво, не мога да ти кажа. Но има една легенда, която разказва, че можеш да чуеш любовта само със сърцето си. Когато богинята се родила от морската пяна, едно малко парченце от нея останало в морето. Тя бързала да излезе на брега, за да се наслади на живота. Но всеки път, когато Венера срещала любовта, усещала,че нещо не и достига. Сякаш не успявала да разбере добре думите на своя любим. И това я натъжавало и разгневявало…

Думите на учителя се плъзгали като мънистата на кехлибарена броеница. Рибарят слушал в захлас. Все повече чувствал как иска да направи нещо, което да му върне любовта. Но не знаел откъде да започне…Едно било сигурно, че трябва да се върне в морето.

Още същият ден, той отишъл до скалата, която се спускала в морето. Било по залез слънце, когато всичко се обагряло в медна светлина. Плувал и усещал как на душата му ставало все по-леко. Изведнъж нещо проблеснало на дъното. Била една малка мида. Когато я извадил от водата, рибарят видял как в нея се оглеждат последните слънчеви лъчи. Разглеждал я с интерес. Имала странна форма, която приличала на ухо .

Вдигнал поглед нагоре към скалата и видял древния храм на Венера, който се извисявал там от незапомнени времена.

Без да губи време, той се облякъл и тръгнал към него . Рибарят се приближил плахо до олтара и поставил малката мида. Затворил очи и поел дълбоко дъх. Усетил лекия полъх на вятъра. Един глас нежно му прошепнал:„Рибарю, ти не ме забрави! Чуй ! Може би някой се връща при теб!” Когато отворил очи, видял да се приближава една чудно хубава девойка. Тя носела свежи цветя в храма и тихичко си пеела. Кой знае? Може би и тя търсела любовта?

 

Като продължавате да използвате този сайт, вие се съгласявате с употребата на бисквитки. повече информация

Бисквитките на този сайт са разрешени, тъй като са необходими за правилното му функциониране. Ако продължите да използвате сайта, без да променяте настройките си, или натиснете бутона "Приемам", вие се съгласявате с това.

Затвори