Детето и есента

//Детето и есента

Детето и есента

От |2015-10-10T18:39:35+00:0010 октомври 2015|Притчи|

Някога, много отдавна Депресията решила да се разходи по широкия свят. Пътят й минавал през една голяма гора. Било есен… Дърветата показвали своите нови премени и леко си шушукали под галещите лъчи на слънцето. Депресията вървяла бавно, прегърбена под тежестта на своите мисли… Загърната в сивия си шал, гледала надолу в земята. Не виждала и не чувала нищо. Докато един звънлив детски глас не я извадил от нейния унес. „Здравей, какъв чудесен ден е днес, нали!”

Тя вдигнала тежкия си поглед и видяла на пътя да стои малко момиченце. „Какво му е чудесното? Вървя си по пътя и толкоз.” – глухо отговорила тя. Детето се усмихнало добродушно и продължило да разглежда с нескрит интерес непозната. Веднага разбрало, че тя е много уморена и навярно идва от далеч.

„Защо не си починеш малко?” – казало то. „Тук наблизо има едно поточе, водата му е толкова сладка… Ще те ободри! И птиците ще ти попеят. Така умората ще си отиде от теб и гората ще те прегърне.”

Депресията тъжно погледнала това ангелско създание и буца заседнала на гърлото й. Отворила уста да отговори, но от нея се отронила само една тъжна въздишка. Трудна била тази среща с радостта… Бяха минали толкова много години…

есен

Детето не чакало дълго, пъхнало малката си ръчичка в сухата длан на жената и бодро закрачило напред. Депресията вървяла като в сън. Толкова дълго била страдала от самотата си, че сега не можела да повярва на това което се случва.

Стигнали до горското поточе. Седнали да послушат игривия му глас. Вятърът подухнал нежно и поканил листата на танц. Детето разпалено разказвало, че сега в гората е празника на есента, която обличала всяко дърво в нова дреха. И така те танцували с песните на птиците и шепота на вятъра. Депресията сякаш вече дишала по-леко. И ето, че неочаквано по устните й прибягнала едва доловима усмивка. Една сълза се отронила и бавно се търкулнала по бузата й. Момиченцето се приближило до ней, погалило я и казало:

око, сълза

„Защо плачеш, нима не ти харесва моята гора? Това е най-красивия сезон! Никъде другаде няма да видиш толкова много цветове. Погледни тези жълти листа? Напомнят ми на падащи звезди… Не е ли чудо това? Как всичко се променя и танцува около нас? А ние сме част от него…”

„И после, какво… идва зимата и всичко умира!” – едвам продумала Депресията.

„Не! Не умира! Само заспива! Докато дойде пролетта, за да събуди гората за нов живот, още по-хубав и по-интересен!” – продължавало разпалено да разказва детето. „И в с студените зимни вечери, когато запалим камината в къщи, чувам гласа на гората, която ми разказва приказки…”

Тогава Депресията протегнала ръце и прегърнала детето. Неговият глас стоплил тъжното й сърце. Есенното слънце скришом надничало между клоните на дървото. Изведнъж тя разбрала, каква сила се крие в човешкия глас.

От този ден нататък, всяка есен Депресията излиза на разходка в гората, за да чуе гласа на детето. Това е детето, което всеки от нас носи в сърцето си. Прегърнете го! То знае какво ще ви направи щастливи!

Ако се изолираш, сам ще си причиниш вреда, защото истинския живот е този, който се споделя с другите.

И-Дзин

Димитринка Йорданова

Димитринка Йорданова
Гласов коуч, автор на иновативен метод за комуникация DIYO ®, клиничен психолог, кореспондент на Интернет Радио Татковина от Рим.

Оставете коментар

Този сайт използва бисквитки. Настройки Разбрах

Необходими бисквитки

Бисквитки за ефективност

Предоставят статистика за ефективността на сайта (отчитане на посещенията).

Бисквитки в социалните медии

За вграждане на YouTube видеа, Facebook и SoundCloud приставки.