Към първата част.

Втора част

Не минало много време и бащата заминал на гурбет в далечни земи. Момиченцето останало само и трябвало да се грижи за себе си.

Колкото повече дни и нощи минавали, толкова повече самотата и тъгата го обгръщали като в гъста мъгла. Тогава момичето си спомнило завета на своята майка. От този ден нататък започнало да хвърля по един камък по залез слънце, защото тогава сянката му е най-дълга… И ето, че се случило! То усещало промяната, която се промъквала като слънчев лъч през ключалката на залостена врата…

Докато един ден се почувствало толкова леко и уверено в себе си, че не изпитвало повече нужда да хвърля камъни. А и градината била вече почти пълна. Но сега не знаело какво да прави по-нататък. Вечерта запалило една свещ, затворило очи и тихо промълвило: „Мамо, знам че ме чуваш! Сега, когато нямам нужда повече от тези камъни, какво да правя с тях? Искам пак да видя цветята в моята градина!”

През нощта майката се явила в съня му и казала: „Събери камъните детето ми и ги отнеси до големия дъб, който расте на пътя пред къщата. И когато ги нареждаш, пожелавай по нещо добро на всеки един от тях. Така ще простиш на другите и на себе си!”

Призори, по първи петли момичето скочило от леглото и се заело за работа. Цял ден работило неуморно и по залез слънце камъните били на посоченото място – под сянката на вековния дъб. След като пренесло и последния камък, то приседнало доволно да се полюбува на своето творение… Положило глава до корените на дървото и се унесло в сладка дрямка. Много ли време е минало и ли не, никой не знае…

Момичето се събудило се от шепота на вятъра, който нежно галел косите му. Едно старо листо привлякло вниманието му. Било лято и наоколо рядко се виждали сухи листа. Когато се навело да го погледне отблизо, момичето ахнало от изненада. Не могло да сдържи радостта си това, което видяло скрито в старото листо… Там се била притаила една детелинка, от онези с четири листа, които ти напомнят, че щастието е винаги близо до теб.

детелина

На другата сутрин момичето отишло отново при стария дъб. Каква била изненадата му, когато видяло, че от дънера бликала бистра и чиста вода и слънцето играело в нея като й изпращало своите цветни лъчи! То навело глава и жадно отпило.

И днес, който мине по този път, се спира да пие от извора на щастието. Легендата разказва, че там още тече жива вода.