Човекът е единственото животно, което си задава въпроса: „Кой съм аз?“
Роден без точна дефиниция. Единственото което му е известно е, че съществува, но не знае кой е. Идва и си отива от този свят по Божията воля. А как ще премине по пътя – избира сам.
Той е“ като част от безкрая“, нещо мимолетно, безгранично, обвито в своята тайна. Това е неговата слава и присъда… Точно тя създава онова постоянно напрежение, което го води към себепознанието. Човекът живее в този свят, без да се познава дори на половина…само някакви 10%, нали? И не му стига един живот, за да открие докрай своята най- дълбока същност.
Едно нещо обаче е ясно, че той е уникална и неповторима смес от творчески заложби. Но това, разбира се, не подобрява разбирането му за самия себе си.
Е в крайна сметка откриваме, че да не познаваме добре себе си може да бъде и предимство нали? Може би за някой добро, за други лошо, ще кажете вие.

Самото откритие, че сме една мистерия, която не съзнава своята природа, със сигурност разпалва нашия нестихващ интерес. Ето защо, от незапомнени времена проучваме и описваме живота си като най-ценното нещо до което сме се докосвали. Ще попитате как? Като насочим цялото си внимание и сили към постигане на една определена цел.

Повечето хора живеят без програми, без какъвто и да е дизайн за своето бъдеще. Без да бъдат организирани по някакъв начин. Те просто вярват, че Съдбата ще се погрижи за всичко. Достатъчно е те да присъстват…като на кино! А след това, за щастие, лека по лека, започват да търсят себе си във филма.

За мнозина това може да е едно събитие, проблем, сън, нещо, което събужда по-голямата необходимост от използване на собствения потенциал…Да запали искрата на ентусиазма и страстта, за да изпълни своята мисия в този живот…Някой го наричат постигане на себереализация, а други доближаване до Бога.
Не е важен етикета, а усещането за удовлетворение, което ви води по пътя.

Mistero della vita 2Животът ми е най-голямото чудо

През последните години, работейки с много българи по света, осъзнах колко много хора са се“ вкоренили в главата си“. Според мен, това е голям психо-логически проблем.

Логиката, яснотата, необходимостта да се разбере една ситуация … Какво са те? Това са само онези временни стремежи и желания за подобрение на вътрешния поглед.. А ако трябва да се научим да слушаме повече? Защо? За да се върнем и да се свържем с най-дълбоката си същност?
„Все на мен ми се случва това! Ти си виновно за всичко!” – не спира да критикува умът.
„Животът ми е най-голямото чудо ! Благодаря ти, че го споделяш с мен! Чуваш ли този глас? Любовта е тук…” – с топла усмивка отговаря сърцето.
Звучи ли ви познато? Неспирният диалог между нашите двама госпоДари.
Да превключим от главата към сърцето е изборът, което ни позволява да се запитаме: „…но защо, по дяволите, трябваше да си създавам толкова много съмнения и въпроси?“
Разбира се, мистериите на живота остават, но мога да ви уверя, че много от проблемите се изпаряват, като мъгла на слънце..

Мистерията на живота трябва да се изживее в слушане … не в раз-решение!

И накрая, да си припомним старата истина: човекът не е това, което трябва да бъде- той е само едно велико начало… Краят все още е неизвестен .
А това е най-красивото в приказката, нали?